КРУМ БЛАГОВ: ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА СЕ Е УДАВИЛА СЛЕД ПРИПАДЪК!

Людмила криела ревностно от обществото здравословното си състояние след катастрофата.

Крум Благов е известен български журналист. Мнозина помнят смелия му вестник “Репортер 7”, който дръзваше да назове и най-нелицеприятните истини от българския политически живот.

Последната книга на журналиста “60-те най-големи атентати в българската история” предизвика интереса на аудиторията. Затова “ШОУ” се срещне с автора й.

- Знам, че си се срещал лично с анархиста Георги Константинов, който е взривявал по идейни подбуди…

- Да, той е добър пример за това как някои митове се развенчават във времето. Константинов ми каза, че по едно от обвиненията, по които е осъден, е напълно невинен – единия взрив не го е извършил той. Той самият смята, че този случай му е “пришит”. Криминалната полиция и ДС са използвали метода на сделката – предлагали са по-лека присъда срещу признание за още престъпления, за да си повишат разкриваемостта. Аз лично вярвам на Константинов, че ми казва истината, защото той не е от хората, които се разкайват – атентатите му са показни, демонстрация на определена идейна позиция. За мен Константинов е изфабрикуван злодей. Защото ДС превръщаше някои набелязани хора в такива и фабрикуваше герои. Имала е нужда от това, за да оправдае своето съществуване.

ДС беше една огромна организация, пълна с некадърници. Ще ти дам само един пример от книгата. На Слънчев бряг през 85-а година се разхождат двама от най-опасните терористи от немската фракция “Червена армия” и нашата родна ДС не знае нищо. Един немски полицай случайно среща двамината, разпознава ги и иска съдействие от нашите служби за задържането им. А те му отговарят: ”А, не – вие си ги заловете!” И тогава идват командоси от Западна Германия и ги арестуват. За благодарност даже подаряват на нашите некадърници от Главно следствено управление един микробус. Със същия микробус следствено-оперативна група отива в Хисаря да проведат следствието по смъртта на ген. Кашев.

- Какъв е случаят с генерала според теб?

- Той е една от т.нар. мистерии в моята книга. Ангел Александров, който е бил млад следовател по време на случая и е бил на мястото на произшествието, лично ми каза, че това е било самоубийство. Той даже пази куршума – един-единствен е бил куршумът, който поразява Кашев. Начело на екипа е бил Костадин Коцалиев – началник на Главно следствено управление, и когато тръгват, първоначално той ги попитал дали имат опит с убийства. Аз говорих лично и с проф. Стойчо Раданов, който също е категоричен за самоубийството. Вратата е била заключена отвътре и се е наложило да я разбият, за да влязат в стаята. Намират Кашев застрелян с личния му пистолет, куршумът е от този пистолет, по ръката му има нагар. В устата му също е открит нагар – което доказва, че той е лапнал пистолета, преди да стреля.

- Откъде тогава тръгнаха слуховете за убийство?

- По време на аутопсията идва един другар от партийния елит и казва на съдебния лекар д-р Раданов: “Д-р Раданов, не може ли да направим един смъртен акт, че е умрял от инфаркт?!” Раданов се възмутил: ”Как така, бе – ние тук пишем история! Един ден по нашите експертизи ще се пише историята. Как може да искате от мене такова нещо!” Но въпреки това в смъртния акт, както и в некролога на в. “Работническо дело” пише точно това – инфаркт. Живков бил на лов в Пловдивско по това време, това става в неделя – развличал се, преди да открие на другия ден есенния панаир. Когато научава, решават, че не е удобно да кажат, че шефът на охраната се е самоубил, и затова измислят историята с инфаркта.
И така, слуховете тръгват от един фалшив документ.

- Другата мистерия вероятно е смъртта на Людмила Живкова…

- Тя е най-голямото ми разследване, проведено на два пъти – и в първата, и във втората книга. Разговарях с патоанатома проф. Сивчо Сивчев, който е направил аутопсията на Людмила, намерих шофьора й в едно софийско село, изобщо разговарях с много хора, за да стигна до тотални промени по този случай във втората си книга. Натъкнах се на много незаконосъобразни действия. Например протоколът от аутопсията е подписан от акад. Малеев, член на семейството – роднина, неин вуйчо. Викат го чак от Италия, за да дойде. Преди това я държат няколко часа – абсолютно мъртва, а говорят че я “реанимират”.

Самият шеф на Съдебна медицина Попвасилев също е пускал такива неверни слухове. Подобно на следователите трябваше да преценя на кого да повярвам. Накрая истинността се сведе до две лица – бодигарда и шофьора. Избрах да повярвам на шофьора. Изработих си специална методика за проверка на паметта на хората. Хората си спомнят фактите, когато си припомнят обстоятелствата.

- Коя е вярната версия – вярно ли е, че Людмила е летяла до Евксиноград при баща си?

- Не, абсолютно сигурно е, че и двамата са били в Боровец. Той й предлага да обядват заедно, тя отказва и тръгва към София. Когато пристига в Бояна, Людмила праща шофьора и бодигарда да отидат да купят нещо. След като се връщат, те остават да чакат в портиерната. А нея я намира мъртва камериерката, която е жива и до днес гледа децата на Жени Живкова.

Намират Людмила удавена във ваната, след като е получила припадък – тя е имала такива припадъци след катастрофата през 73-та. Изобщо много трудно се е възстановила след това – лекували са я, правила е пластична операция в Париж и т.н.
Имала е пластина на черепната кутия.

Но за смъртта. Според проф. Сивчев причината за смъртта е удавяне. Не е отровена и не е убита, както твърди Петър Христозов. Той и за Кашев твърди, че е убит… Моята версия за Людмила е, че тя е получила поредния си припадък и се е удавила. Не е имало и не е можело да има външни хора в това строго охранявано място.

- Говореше се за някакви хапчета…

- Това е версия на прочутата Ани Младенова, която много упорито отбягваше среща с мен. Навремето тя казала това на Мурджев, телохранителя, но аз много дълбоко се съмнявам в достоверността на нейните приказки.

- Съгласяват ли се живите свидетели да разказват?

- Общо взето, да. Има много живи хора – и терористи, и жертви, които могат да бъдат разпитани. Все още. Повечето нямат нищо против да се афишират. Имам само един случай – с една стюардеса, която не желае да споменавам името й. Тя е използвана за заложник и е ранена по време на отвличането на самолета по линията София – Варна през 83-та година. Спасява се по чудо, понеже командосите успяват да застрелят човека, който я държи в плен, секунди преди да й пререже гърлото. Тази жена все още има кошмари от преживяното… Похитителите са били един избягал от казармата войник и още три млади момчета, които искат с един “Ан-24” да летят до Виена. Нашите успяват да ги заблудят, че Варна е Виена, като спират тока в целия град, за да не се вижда морето, и двама цивилни агенти с перфектен немски отиват да се представят за австрийски гранични полицаи. И тук се случва нещо трагикомично – единият от похитителите разпознава, че има нещо фалшиво в тая работа по обувките на агента: “Тоя е българин, бе! Тука ни лъжат!” И тогава хващат стюардесата, завличат я в тоалетната и й опират ножа в гърлото…

- Знаеш ли каква е съдбата на похитителите?

- Както ти казах, този с ножа е застрелян още тогава. Един от другите трима по-късно също е загинал, вторият е станал мутра, а третият, доколкото разбрах, след промените през 90-те е искал да емигрира в САЩ. Идеята още тогава е била да избягат от България.

Почти всички атентати, които съм описал в моята книга, са политически. Само за три години – от 1931-ва до 1934-та година, у нас са убити 30 народни представители – интересен факт за размисъл. Защото хората винаги си мислят, че живеят в най-смутното време, а това не е така. Ние например в момента преживяваме един от сравнително спокойните периоди в нашата история. Имало е време, около 20-те години на миналия век, когато са гърмели политици всеки ден. Цялата група на комунистите в Народното събрание след 23-та е избита. А за всеки убит комунист убиват някой от опозиционните партии. Като отмъщение убиват например един проф. Никола Милев.

- Разказваш и за Жоро Павето…

- Кой го е кръстил така, един Господ знае, защото истинското му име е Милчо Миланов. Той наистина е най-прочутият сериен престъпник в българската история, нашумял през 60-те. Майка ми тогава работеше в Градска библиотека и аз съм ходил да я посрещам след работа – толкова бяха големи страховете в София от слуховете за него. Той се оказа един глухоням, който е жив, между другото, и живее в родното си село Ракита, Сливнишко. Брат му е кмет на селото. Говорих лично с него и именно той не ми разреши да го безпокоя. Т. нар. Жоро Павето е към 60-годишен и работи като овчар. А навремето е бил в София, защото е работел като мебелист в едно от предприятията на глухонемите – “Тих труд”. След като го залавят, излежава затвор 18 години, забранено му е да живее в София и затова се връща на село. Няма семейство, гледат го двамата му братя.

Аз обаче имам доста съмнения около този случай – дали този човек не е бил “необходимият грешник”, тъй да се каже. Въпреки че, факт – след залавянето му атаките срещу жени спират. Но как става разкриването му – след като го задържат като заподозрян, му слагат “камерник” в килията – таен агент, който цели да изтръгне някакви признания. Казва му, че лежи за изнасилване и подпитва за сексуалния живот на Милчо. И той, какво да прави един човек без задръжки – почва да му се хвали с жестове. Въз основа на това е осъден.

И една уловка му правят. Той бил запален левскар и следователите му казват: ”Ще ти дадем да гледаш мача “Левски” – ЦСКА, ако си признаеш!” Изглежда смешно, но смело мога да кажа, че при днешното правораздаване Жоро Павето нямаше да бъде осъден. Може би щяха да го признаят за невменяем и да го пратят да се лекува, както постъпиха с Даниела Терзийска. Но в онези години е нямало право адвокатът да участва в следствието.

- Върху кои от случаите ти беше най-любопитно да работиш?

- Единият е най-голямото масово убийство в историята на България – стрелбата в Студентски общежития в “Дървеница”, при която загина и наш състудент Стефан – беше в нашия курс това момче, ако помниш. Убиецът е психично болен. В семейството има психична обремененост – единият от братята на това момче след време се самоубива. Бащата, с чийто пистолет се провежда стрелбата, е още жив. А причината за масовото убийство е несподелена любов. Момчето било влюбено тайно в братовчедка си, която живеела в Студентски общежития – отива при нея, но тя някак си го пренебрегнала, и той превъртял. Взел да стреля наред…

Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА

Публикувано на 8 ноември 2007 г. във в. „Шоу”